Алеко Константинов. Живот и творчество

  • 1 year ago
  • 3299
  • bg - 11-ти клас Литература

Разглеждайки сцените на урока, ще можете да се запознаете отблизо с живота и творчеството на Алеко Константинов, да видите къде и как е живял и да се пренесете през XIX век, когато литературата до голяма степен е била определяна от ежедневието. А в тази част на урока ще ви представим един поглед върху творчеството на Алеко Константинов, който може да ви бъде полезен в опитите за неговото разбиране. А и много ще ви помогне за предстоящите матури и кандидатстудентски изпити. Успех!

 

Личността на Алеко Константинов, зазидана в строежа на фейлетоните му

Цялата многовековна история на България представлява един непрекъснат низ от възходи и падения. В унисон с това след най-високия връх за българския народ – Възраждането – следва един внезапен срив, неочаквано падение и затъване в низки страсти и жалки стремления. България прави един своеобразен „скок в тъмното”, изгубила своята връзка с изконните ценности и добродетели на патриархалния свят, но и недостигнала модерните стойности и идеали на цивилизационна Европа. На повърхността изплува „гнусна пяна”, която трябва да се изгребе и изхвърли. Новата епоха се превръща в „кърмачка на велики хора” от една особена, балканска порода. Родила Вазовата присъда за новото време „Настоящето дава живот само на сатирата”, следосвобожденската действителност ѝ дава и един от най-доблестните рицари на Нова България. А именно – Алеко Константинов. Аристократ по рождение, възпитание и образование, по морал и душевност, той подчинява живота и творчеството си на максимата: „Свобода, честност, любов”, която до този момент в следосвобожденска България се оказва утопия. Оградил сам пространството на една епохална събитийност, Алеко се вгражда в нея и като жертвен агнец залага живота си в името на здравината ѝ.

Фейлетоните на Алеко Константинов, разглеждани под митологичен ъгъл, подпрял едното си рамо на фолклора, а другото на историческия хаос, образуват своеобразен строеж. Те събарят из основи пагубните за българското общество след Освобождението руини от изоставени морал и ценности, останките от една погубена йерархична система на стойностите и изграждат изцяло нова етична норма, която има претенциите за височина и мощ. Творчеството на Алеко наподобява кладенец с жива вода, мост между високото и низкото, убежище за укритие от обезстойностеното и прогнилото. Във всичките си измерения то строи „комичния епос на тези години” (Т.Жечев), като едновременно с това обаче става негов заложник. За здравината на подобни строежи неминуемо вграждането е гаранцията, която трябва да бъде платена. И българският народ плаща с интегрирането на Алеко Константинов в собствените му рамки, изобличителни и иронични, остри и вековни, и естествено с неговата смърт. А фейлетоните му, останали като литературни и метафорично архитектурни колоси, безспорно свидетелстват за това.

Зад сатирата, зад пошлото и смешното, което изобличава Алеко Константинов се крие една чувствителна, любвеобилна и нежна душа, но когато най-деликатните ѝ струни са обтегнати под натиска на изродените идеали и опорочената действителност, той търси и намира изход в сатирата. Превръща се в „будната съвест на своето време” и критикува „всичко и всички” в „търгашеска България”. Неговият талант е подчинен и вярно служи на справедливостта, заплашва гузните съвести и новите рицари на времето. Той прави от перото си оръжие, от смеха – камшик, а от цялото си творчество – криво огледало на следосвобожденската действителност, в което пороците на байганьовщината се оглеждат още по-невероятни и отвратителни.

„А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволач”, обръща се Константинов към приятеля си. И именно неговите идеали, непорочни и извисени, се превръщат в критерий за оценка на действителността, представена в творчеството му, непроменена и разголена. Наследил възрожденския идеализъм на миналото, патриотичния плам на Паисий, свежия хумор на Петко Рачев Славейков и острото сатирично перо на Ботев, учил се от руската класика, Алеко Константинов създава шедьоври, в които излива цялата си натрупана болка и отвращение, с които заглушава „плача на сърцето си”. През 90-те години на XIX век блясва и изгасва изключителната му личност. Със своите пътеписи и фейлетони, с книгата „Бай Ганьо” той съзнателно или не до там създава една мащабна по своите проблеми конструкция, която го прегражда от всички страни. В цялото творчество на Щастливеца хуморът и иронията вървят заедно или паралелно. Той преплита пародията, гротеската и фарса, за да се излее всичко в една сатирична картина на следосвобожденската действителност, наситена и пресъздадена с убийствен сарказъм, като тухла по тухла я рамкира и заздравява.

В българската литература фейлетонът като жанр е заложен още в творчеството на Ботев и Каравелов. Със своята умела и правдива преценка и с извисените си поне едно интелектуално ниво над съвременниците си ценности и морални стойности Алеко доразвива фейлетона, дообогатява го и го усъвършенства. Фейлетонното му творчество е създадено в последните три години от живота му (94-97г). Най-често фейлетоните на твореца са публикувани във вестниците „Знаме” и „Млада България”, като в тях той създава образци, недостижими и оригинални, свежи и находчиви с изключително жив и изразителен език. Алеко разгръща в най-чист вид жанровите особености на фейлетона – актуалност, злободневност, конкретност, реакция на важни и значими събития и случки за обществото, пресъздадени в техния негативен аспект, като по този начин градежите му придобиват цялост и завършеност. Иронията, сатирата и сарказмът се превръщат в единственото средство за борба с аморалния лик на Нова България. Честността и гражданското съзнание карат Алеко да се бунтува и с непримиримост да гледа на несправедливостите. А времето му дава много примери, които го отвращават и възмущават. Умът му е несдържан и остро избухва срещу неправдите на действителността. Той осъзнава демагогската същност на буржоазния демократизъм и го обрисува в своите творби. Фейлетонът се оказва най-подходящият жанр за борба с изопачените и изродени ценности, най-здравият градивен елемент в системата на сътворяването. Той носи нравствено-етични послания, изобличаващи кариеризма, дребнавостта, раболепието и стремежа към материалното, които са изместили истинските морални ценности и стойности. Затова и авторът обрисува герои, пълнокръвни и взети направо от живота, разобличавайки както великия Гогол „пошлостта на пошлия човек”. Такива фейлетони са: „Страст”, „Сеятели на рабски чувства”, „По изборите в Свищов”, „Ех, че гуляй му дръпнахте”, „Що значи: „Народът ликува”. Действителните лица са с коренно различни и противоположни идеали от тези на автора. Той разрушава принципите на реализма, разчупва морала на традиционната монологична изобразителна система и създава тези суверенни, автономни, отделни от неговата власт персонажи, от които той е дистанциран. Тези герои са се зародили в една гранична епоха, където хармонията на националното е изместена от дисхармонията на социалното. Те са част от първенюшкото общество, към което Алеко изпитва единствено презрение. Той е различен и отделен от това общество, заради което и дори няма достатъчно пари да си купи тютюн. Тази драма е изобразена във фейлетона „Страст”, където можем да открием моралния и творчески портрет на Щастливеца. Славейков определя този фейлетон като „дива самохарактеристика”, а самия Алеко - като „безделица с претенции за художественост”. Творбата се оказва автопортрет на нравствената същност на твореца, чувстващ моралното си превъзходство над заменилите ценностите си „пошли хора”. Именно високата нравственост е високата нравственост е гаранция за авторовата сигурност в изказаните думи. Парите, доволството и богатството са белязани „ако не с позор, то поне с малко подлост”. Изричайки това, сърцето на Алеко ридае и тази болка и горчивата самоирония ярко личат във фейлетона „Страст”. Но в думите му проличава и скритата гордост на морално извисен човек, отказал се доброволно от веригите на материалния просперитет и властта. Тук той се определя като Щастливец, както и всички го наричат, не разбирайки вътрешния парадокс, че за да се нарече така, Алеко е понесъл в душата си не само своите, но и чуждите нещастия. Осъзнатата жертвена същност ярко проличава в този фейлетон, но строежът е още едва в началото. Така той се отдалечава от деформирания образ на обществото и реалността. Смехът му е тъжен и горчив. България заплаща с трагичната кончина на Константинов, превъзхождащ обществото и времето. А именно – Алеко и българската следосвобожденска действителност представляват един нравствен паралел за съпоставка и съизмерване на величините на категорията щастие. Реалната „страст” на обществото е към грозното, бездуховното и безнравственото, в това се състои и щастието му. Алеко пък изпитва радост от дребни на пръв поглед неща, а именно в това се крие неговата морална сила и именно затова той е този, който трябва да бъде вграден и заложен в името на колосалното строителство на едно по-добро и по стойностно бъдеще. Той се надсмива над себе си и над своята „Глупава страст!” Но това, че е чужд и различен, не го превръща в аскет, не го кара да мрази света и да се затвори в своя откъснат от живота мир. Не, той живее над това. Не би си позволил да пожелае нещо, което „не е плод на честен труд или щастлив случай, а рента на унижението и лакейничеството”. Той обитава свои духовни територии сякаш в различен свят. А реалният го отблъсква. Под лустрото на външния блясък за него са се оголили унизителни компромиси, мръсни сделки със съвестта, подлости и престъпления. Социумът превръща обществената йерархия в стълбица, по която сякаш в градация се натрупват човешки низости. Затова и Алеко използва своето перо, остро и сатирично, като оръжие, създало пъстра и детайлна панорама на българското общество, заради което и си спечелва много врагове, които атакуват личността му. Те още не са осъзнали призванието му. Той реагира на острите нападки също с публично обвинение, неспособен да премълчи. Ярък пример е писмото до господин Велчо Велчев: „Ами мен защо ме закачаш бе, Тодоре?” Умел похват при самозащитата е и самоиронията. Такъв е примерът с фейлетона „Честита Нова година”, където авторът показва още веднъж своята духовна независимост и утвърдеността си като личност. А обществото е подложено на остра критика и безпощадна оценка. Според Петко Тотев творецът прави „вертикален разрез” на именно тази нация, обезценила ценностите, и излага на показ „гангрената”, разяждаща я от върха на „йерархическата пирамида” до подножието на „йерархическата стълбица”. Именно вертикалата тук подсказва за мащабите на Алековото строителство, което ще се издигне над обществото, за да му осигури идеалите, които биват смачкани и бити, ценностите, от които са останали само руини. Така съграждайки, той вплита в своето творчество галерия от типове и нрави в съвременна България, богато и пълно обрисувани, реални и действителни. Почетно място сред тези герои заема монархът Фердинанд. Със своите надменност, славянофобство, властническа безцеремонност, цинично несъобразяване с националните интереси и дори с не особено привлекателната си външност той силно възмущава и възмущава смелия рицар Алеко. Затова и той създава фейлетоните „Що значи: „Народът ликува?”, „Херострат II”, „Сеятели на рабски чувства”, „Миш-маш”. Потресен от мизерията и бедността, творецът създава и „Скромна лепта на общия жертвеник” и именно тези остри и безпощадни думи, които използва, карат доктор Кръстев да обобщи: „Спрямо никоя от своите жертви Алеко не е бил така зъл, както спрямо княза”. Неговото име трудно се открива, но все пак е споменато във фейлетона „Миш-маш”, където е описана драстичната бедност на народа и битът на прословутите „газени тенекета”, които имат място дори в парламента. Чрез тях Константинов изобличава пороците на Фердинанд. И той не спира дотук. Във фейлетона „Херострат II” Алеко бичува антиславянските чувства и антинародната политика на княза. С горчив хумор той пресъздава намерението на управниците да превърнат „Славянската беседа” в конюшня. Сюжетът тук е забавен на пръв поглед, но крие в себе си антимонархическа насоченост. Тук проличава влиянието на Гогол в творчеството на твореца. Нескритият и често болезнен присмех тревожат Алековото сърце, а думите, излезли чисти от душата му, са най-истинските и най-правдивите. С такива думи Алеко засипва не само монарха Фердинанд, а и всички министри, висши особи, властимащи. Към тях езикът му е остър и безпощаден, а това се дължи на чувството му за дълг и дързостта му, които не му позволяват просто да ги отмине. Без значение дали Алековото творчество гради чешма, от която да потекат морални устои и добродетели, или палат, в който да царуват високонравствени особи, то строителството на нещо толкова огромно изисква влагане на всички налични сили и строителни техники и материали. Ето защо Алеко Константинов не пести. Независим в своите възгледи за човека и за света, той утвърждава собствена етична мяра за достойнство, за вътрешна свобода, за поведение и необвързаност към едно общество, разяждано от пороци. Авторът съчетава сатиричната си дарба с високата си култура, с духовния си аристократизъм и с демократичните си възгледи за устройството на обществото. А тези възгледи остават разочаровани и излъгани. Това проличава в сблъсъка му с Константин Стоилов и неговото опарване от Демократичната партия. Затова и авторът създава фейлетони с тематика, обхващаща „изборите”. В тях той изразява преките си впечатления от вулгарните политически нрави и безскрупулните политически борби. Тази тематика се отразява още в първия му фейлетон „По изборите в Свищов” от 1984 година. Тук авторът чертае с язвителна ирония и хумористична горчивина политическия произвол. Обрисува последиците от „моралното влияние” върху съвестта на съмишлениците си. А те едновременно са зрители и главни действащи лица. Конфликтът с действителността наранява Алековата душа и нежните му чувства, но най-голямо разочарование у него буди отнетата свобода на демократичен избор. Обикновените хора се превръщат в жертва на жадните за власт общественици, принудите им и беззаконието, заляло не само Свищов, но и цяла България. Подмяна на бюлетини, подкупване на избирателите, жестокост и насилствена смърт пропиват редовете на първия Алеков фейлетон и деградират все повече в следващите. Във фейлетона „Избирателен закон” са представени подкупите, заплахите и насилието, брутално афишираното антиобществено поведение. „Угасете свещите” не отстъпва по остър и сатиричен език, изразяващ болката и отчуждението. Лакомията на нашата „прокопсана аристокрация” пък се оглежда във фейлетона „Ех, че гуляй му дръпнахме”. Тук е описано пренебрежението на пюрвенюшката българска буржоазия към народните нужди и духовни потребности. Чрез многословието в определени важни ситуации Алеко разкрива своите герои и представя на читателите един нов обществен тип, който тепърва се заражда. Този тип е отчужден от народа и между тях има само едно свързващо звено, а именно – армията. Фейлетонът „Смирно… Рота-а пли!” изобразява точно това отчуждаване, породено от нравствената деградация, водеща само и единствено надолу. За първи път тук авторът говори за патриотизъм, за народа като единствен господар на държавата, разпоредител с правата си. За първи път той оповестява строежа на новото.

Разнообразието на теми и идеи във фейлетоните не е просто политически коментар. То трябва да бъде мотивирано. Не може да бъде съборено онова, било то срутено или цяло, което все още служи по предназначение. Действителността обаче не го прави. Обосновано обикновено авторът търси текст, който да пародира. А журналистите му предлагат изобилие от такива. Любим негов похват става довеждането до абсурд най-вече на статии от правителствения вестник „Мир”. Най-ярък пример става фейлетонът „Освидетелстване зъбите на посещающите Черната джамия”. Историята се завърта около полуграмотния стражар и чуждоземния зъболекар, които искат да изследват зъбите на разказвача. Този комичен детайл Константинов „открадва” от вестник „Мир” и пресъздава метафоричния израз на описаното там и изгражда един силен и интересен каламбур. С това обаче не спират атаките му към журналистиката. Според Алеко вестниците налагат манталитет на поданик, слуга и безмълвен слушател. Това проличава още в заглавието на фейлетона „Сеятели на рабски чувства”. В него авторът обрисува конкретни личности, но и обобщени явления, като не се страхува да изрази своето мнение. Поводът за написването на тази творба става публикация в същия вестник, а също и възмущение от написаното във вестник „Прогрес”. Отзивът си Алеко публикува в „Знаме” и отправя своите иронични обвинения на демократ към журналистите, защото е преувеличено събитие, което не трябва да бъде гордост, защото само по себе си е абсурдно. Събитието на награждаването на Вазов, което според Алеко представлява само възпитаване на народа не в патриотизъм, а в скланяне на глава пред властта: „…Вазов сам си е звезда, звезда литературна, и никакви звезди, с истински или фалшиви брилянти, не могат да отличат неговите заслуги…” В България липсва ценностен критерий за лично и творчество достойнство, свобода и независимост на журналистическото слово. Превърнал своето перо в сабя срещу несправедливостите, Алеко Константинов сече всеки, нарушил нормите на човешко поведение, пренебрегнал ценностите, стойностите и идеалите. Фейлетонът „Що значи: „Народът ликува” бичува алчността на княза и верноподаническите чувства на общинарите. Авторът иронизира и язвително осмива угодничеството и готовността за продажничество. И тази творба представлява едно антитезисно противопоставяне на вестникарски репортаж. Поводът за написването са тържествата в София във връзка с раждането на втория син на Фердинанд – Кирил Преславски – и оповестяването за тях във всички вестници. Алеко намира за нередни разхищенията на държавни средства в момент, когато „столицата представлява една окончателно обанкрутена община”. Творецът спира вниманието си на новата народопсихология. Той представя народа като справедлив и критичен съдник и оставя на него да открие нередностите, от които той вече се е възмутил. Авторът обаятелно обрисува различните съсловия, без да пропусне нито едно. Той щрихира всеки – присмехулника, виделия туй-онуй, различния по социално положение, доходи, пол, образование, незагрижения, практическия човек. Този индивидуализиран, но и обобщен образ на хората съставя образа на истинския народ, който не ликува, на народът, който ще се учи да подрежда тухлите на новия си свят, за да издигне кула от здравина и непоклатимост.

Алековите фейлетони впечатляват с подчертаната актуалност и политическа заостреност на съдържанието. Авторът изобличава антинародната политика на Фердинанд, лакейничеството на журналисти и политици, кариеризма и материалното облагодетелстване, насилието и машинациите при манипулирането на избори, както и грубата полицейщина. Тези теми и идеи обикновено са предадени в монологична форма на изказ, като внушенията са отправени пряко и предизвикват реакцията на читателя веднага. В първите фейлетони доминираща е информацията и отразяването на факта, поднесени иронично. В по-късните творби доминира авторовата оценка на фактите, чиито помощници стават сатирата и сарказмът. Вплел в себе си от всичко, включващ различни теми и мотиви, различни похвати на изобразяване и разнообразни средства на изграждане, е цикълът от фейлетони „Разни хора, разни идеали” от 1897 година. Наблюдавайки байганьовците, които среща в съвремието си, в мисълта на Алеко се заражда идеята сатирично-портретна галерия на съвременни социални типове. Авторът създава четири фейлетона, които са събере в едно, но смъртта осуетява намерението му да добави още. Така цикълът остава недовършен. Дори четвъртият фейлетон е намерен и добавен след гибелта на твореца. Но независимо от недоизградената си структура, цикълът представя на вниманието на читателите шедьори, нареждащи се до Ботевите в този жанр. Според Пенчо Славейков „героите в тях ще застанат за следващите поколения като спиртосани екземпляри на екзотични животни”. Или още цикълът може да бъда определен като политическа зоология. Героят е максимално обобщен и типизиран с ярки индивидуални белези. До голяма степен фейлетоните запазват анонимността на персонажите, но вглеждайки се в техните черти, ние лесно можем да забележим, че всеки един от тях представлява своеобразен първообраз на Бай Ганьо и доразвива някоя негова черта. Творбата като цяло гравитира в по-голяма степен към сатиричния разказ, наподобява фрагмент от по-голямо мащабно произведение. Авторът не анализира личните подбуди на героите и не нахлува в интимните им светове. Персонажите представляват една персонификация на злото и творецът не влиза в открит диалог с тях. В техния светоглед изконните нравствени ценности като род и родина са преосмислени. Светоусещането и живейската им философия са наложени от новото време, рушащо старата ценностна система и налагащо съвсем нова. Лъжепатриотите, политическите престъпници, подмолните раболепници и подложените на тотална метаморфоза възпитателни ценности идват единствено да покажат, че „малките хора” имат „малки идеали”. Тук обаче се появява и новият герой, честен и различен в образа на племенника от четвъртия фейлетон. Авторът не се дистанцира от него, а му възлага автобиографични черти. Такъв е образът и на Иваница Граматиков от книгата „Бай Ганьо”, но такива герои биват смачкани от обществото. Виждайки това, Алеко не спира да се бори с него, но бива убит. Така България заплаща за разрушените морални устои на нацията с смъртта на доблестния ѝ рицар. Разрушил и осмял старото, съградил новото, Алеко става жертва на собствената си свобода и език, на собствените си широки граници, които превръщат в титан. Титан, чиято смърт е неизбежна. Ето как Алеко Константинов бива вграден както в строежа на думите си и в строежа на бъдещото добро, така и в изграждането на едно ново съзнание, чиято здравина ще остане в съзнанията ни до днес.

Личността на Алеко Константинов се извисява като нравствен колос, като къс благороден метал, който не се влияе от времето. Неговото творчество има особено място и до днес, защото пороците на едно общество се предават от поколение на поколение, смазвайки всеки, дръзнал да им се противопостави. Творецът недвусмислено поднася своята гражданска позиция, непримирим с обществените реалии. И макар че не успява да я изцери, той поставя диагнозата на една нравствено-социална болест, чиито вирус се оказва жилав и приспособим към всяко време. Защото освободят ли се пороците, много е трудно да се възстанови равновесието на добродетелите. Четейки Алековите творби, ние се зареждаме с онзи негов неподправен хъс за борба със злото. Така творецът оставя своето послание силно и въздействащо с надеждата и вярата, че свободата, честността и любовта ще възтържествуват. Превърнал се в жертвен агнец на собствените си изобличителни и непреходни чертежи за бъдеще и внедрил се в името на здравината и непоклатимостта в строежите по тях, той прегражда не само творчеството си и цяла България, а и прескача над тях, оставяйки своите отпечатъци извън рамките на времето.